Поезия без граници „Единствено човекът може да бъде слушател и арфа едновременно”                  Стойка Теодосиева- седемдесет години житейски път Стойка Теодосиева е  родена на 5.04.1942г. в гр. Търговище. Завършва висше образование в СУ „Св. Климент Охридски” през 1965 г. – специалност „Българска филология”. Била е  директор на Универсална научна библиотека –Търговище. Носител на орден „Кирил  и Методий”. Автор е  на стихосбирките „Пясъчно въже”, „Междуселски пътища”, „Неразгадани светове”. „И ако слънцето изчезне” е четвъртата й книга. Преди тридесет години, още ученичка в гимназията, трябваше да „омузикалявам” стихове на Божидар Божилов за литературно четене в Младежкия дом. Беше ми много интересно да търся тоновото съответствие на поетичната тъкан. Поласкана от доверието на автора, в детското ми съзнание се е  закрепила фразата: ”Настъпва часът на великото равенство на любовта”. … Познавам Стойка Теодосиева от „минус-безкрайност” много години. Дъщеря ми Сабина Донева изпълни песен за България по нейни стихове  и ето как случайно попадналата стихосбирка в ръцете на „критик по душа”, предизвика безброй асоциации, които искам да споделя. Съвсем наскоро подреждах библиотеката си и  оранжевия цвят на корицата привлече вниманието ми отново. Прочетох  стиховете този път много внимателно. И едва сега разбрах посланието  на Божидар Божилов. Наистина пред любовта и  истинското изкуство всички са равни. Открих „словесната руда”  и се опитах да прогледна с духовните очи на Стойка Теодосиева. Така се роди идеята да обособя тематичните кръгове в четвъртата й  стихосбирка. Провокирано е  въображението ми от смесването на културните пластове и  разнообразната тематика, която не води до еклектизъм в общата идея. „И ако слънцето залезе” ни внушава, че животът  е  безкраен низ от преживелици, нанизани около здравите темели на вярата  в човека. Конкретната загуба не  свършек, защото е  посято семето на добротата в сърцата на духовните наследници. Ако трябва да обобщя- творчеството на Стойка Теодосиева носи белезите на ярката лирическа интонация, съчетана с напористата свежест и  емоционален интензитет. ТОВА Е ПРЕЖИЯВАНА И   ОСМИСЛЕНА ПОЕЗИЯ, А НЕ ВИРТУАЛНА ИЗМИСЛИЦА. Затова читателят  е покорен бързо и  неотменно. Образната чувствителност на поетесата  е понесена от „незримата сила” (вярата), захранваща душите ни по „пътеката към храма”. Там, където всеки остава гол, сам със себе си , по душа. Авторката всеотдайно ни поднася алтернативни модели   разказва за значими неща в човешкото битие- добродетелите на майката, борбата на жената-личност за човешко щастие. Според нея ДОБРОТО „все някой го намира”. Тези стихове са наситени с очарователно спокойствие  и  вътрешна градация, за да ескалират в болезненото откровение: „Много трудно Човекът човека намира. Затова самотата боли.” Гениално пророчество! Поетичната мисъл на Стойка Теодосиева се отличава с мистичното влечение към необятното и  тайните на големия свят. Тя открива и  посочва алегоричните образи на „живата вода” и „художника без палитра”(пролетта), които рисуват в душата й нови надежди за утрешния ден. За нея отминалото време идва в съвременността с мъдростта си. Поетесата вплита и вечната тема за приятелството. „Живяхме в радост и горчилка пихме  и падахме понявга на колене, но се изправяхме да продължиме все аз до тебе, а пък ти до мене.” Темите за духовното извисяване и  устремът на човека към големи мисли и постижения не са й чужди. „Ако можеше душата ми да зърнеш,  когато съм до тебе как блести” Тази преживяна поезия ни зарежда с изяществото на силните чувства и  разнородните вибрации на страдащите души. Мотивът за светлото начало присъства неизменно навсякъде. „Проблясна слънце, грейна пак небето изгря дъга и  стопли ми сърцето” Вътрешната противоречивост на стиховете не ги прави неразбираеми. „Не е поезия това, което пиша.  Бих искала отгоре ,нещо свише.” Самокритичното оценяване не пречи на внушението „и мойте песни все ще се четат”(Вазов). Реалността на времето бодро пулсира в думите  на неуморната изследователка на човешки души. „..И все се стремя като в някакъв транс- със тебе , със тебе да съм само.” Читателят ще открие витален извор в словото на Стойка Теодосиева.  „Насред площада даже прегърни ме!” И слабостта на силната жена , готова да прости   и непростимото. „Върни се, скъпи, па макар и  лош, за да ни слеят нежните бемоли.” Всяка строфа носи белезите на сентенция. „Прекланям се пред простите неща” „Най-дългия  е пътят до дома” На моменти повелително-властната интонация засилва внушението за активната жена, която организира битието и държи здраво юздите на живота в своите слаби женски ръце. Ето  и едно мнение на Росица Кирилова за тази книга. „Стиховете разкриват нежна и  ранима душа. Жаждата за любов и  живот е заразителна. Лирическата героиня напомня светоусещането на Багряна-  и безпомощно слаба, и силна, и нежна, и твърда.” „Ела, в това поле да се прегърнем,  макар за кратко спомена да върнем!” Сблъскваме се и  с острото желание за преживяването на силни чувства: „…бързичко крача към първата уличка, дето със обич някой ме чака.” „И ако слънцето изчезне” звучи оптимистично, защото Стойка Теодосиева е назовала с поетически средства простичко и  ясно най-важното призвание на човека- да бъде нужен някому. Тя дава шанс на спомените като изживяна реалност и упоителна надежда. Прочетох тази книга с нарастващо удоволствие , без претенцията да търся изключителност. Щастлива съм, че успях да си задам въпроси : „Кое е реалното? – Животът или духовните копнежи?” Открих тематични кръгове, близки до творчеството на Блага Димитрова( „Човекът жадува близост…..Проклятието да бъдеш човек. Изправен и  сам срещу всичко.”) При Стойка Теодосиева има едно изкачване по спиралата на житейските предизвикателства и   „проклятието” е  равностойно на „благослов”.По никакъв начин”регионалното звучене” не затъмнява достойнствата на поезията й.  Тя стига до сакралното: „Защото има смисъл, знам  в туй бездуховно време да не оставаш , друже, сам ездач на свойто стреме!” „Очаквайте ме с изгрева”  е  заглавието на новата й стихосбирка. СЛЪНЧЕВИ ПОЕТИЧНИ ВИДЕНИЯ!!!