Училище с отворени врати

Най-после след тридесет часа друсане  сме  на паркинга в Цюрих.През време на  цялото пътуване една смугла сънародничка ме питаше :
                   - Кога ще стигнем   спирката   "Цюре?”
Отговарям й вежливо, че ще я събудя след  границата с Швейцария. Но тя продължава да упорства:

-          Аз няма да слазям на Швайцариуатаа, како. Трябва ми спирката „Цюре”.

            Свалихме „каката”  благополучно. Прехвърляме се на влака-стрела до Ветцикон, оттам  - още няколко минути с автобуса до Адетсвил. Колко поразително чисти превозни средства!  Не че критикувам нашите.... Посреща ни Анне- Катрин Шмид - мениджър на института „Св.Михаел”.  ЛИЧНОСТ. Носи в себе си цялата информация на „божествените светове”, кодирана в думичката „АН   - гел”.  В прозрачните  й сини очи напира откровеността на  една  самоуверена блондинка на средна възраст  с добро самочувствие и прецизни жестове зад  волана. Премята връзката на белия си  панталон небрежно, почти по мъжки , но с много устрем ....и оправя  блузата с гол гръб ...все пак по женски. Интересна дама. Жената в бяло. Майката на двегодишния Морис с пясъчнорусите косички. Като героиня от роман на Нора Робъртс или Даниел Стийл. За съжаление вече нямам време да  чета тези писателки. Първата среща с фрау Шмид  шокира с откритието за нещо непознато, не съвсем срещано, неразгадано. Като че ли не е от този свят. А като я видиш как простира детските дрешки , просто забравяш какво си си помислил. Скрита амбициозност  под пласт от желязна воля и привлекателност. Опасна комбинация. Да му мислят мъжете. Какво съм се заплеснала  с анализи за излъчването на жените....?

Домакинята е любезна и делова. Завеждат ни в „ детската къща”, където ще нощуваме , а после и в „горската” ( Валдхаус -5 и 3 ), където ще се храним с новите ни семейства. Посрещат ни Агнес (унгарка) и Хилел(евреин)- социалните родители  на 6  момчета от 13 до 17 години. На втория етаж  живеят Мартин( германец)  и Марги( латвийка) с техните 6 момчета.  Хей-хоп!  Попаднали сме в мъжкото крило. Дамите са на съседния хълм. А това всъщност е пансиона към училището. Децата престояват тук от понеделник до петък. Няма глезене при мама. Спартански режим. Спагети и марули. Полента и кълнове. Никакви вафли и мазни хамбургери. Здравословното хранене е издигнато в култ. Няма нито  едно дете със затлъстяване. Трябва да оставя тук за определено време щерка ми Сабина.

На  следващата сутрин  след закуска  виждам как всички ученици  по 20 минути обикалят с велосипедите си  алеите покрай сградите на училищния корпус. Тук спортът е на пиедестал. А това трябва да е физзарядката за деня . Учебната седмица се открива  с утринен концерт в залата на института „Свети Михаел” в  Адетсвил. После започва общия за всички  учители и ученици час по хорово пеене. Изпълнявам си на прима виста нотите с тиролското „ой-ла- ри-ла –ри”. Диригентката Юлия Шубринг ме поглежда с интерес. От къде да знае, че родителите ми са ме „захвърлили” в оркестъра още на 10 години.

 Отиваме в класните си стаи. Интериорът е перфектен, превалира дървения материал. В стаята има неописуема свежест  с дъх на бор и мед. Всичко е подредено. Столовете- надписани.  Има кухненско обзавеждане и мивка, кът за хранене. Сякаш сме се пренесли с машината на времето в друг свят. Колко интересно място! Приказен  „замък” на върха на планината. Хиляда метра над морското равнище. Борове, падащи шишарки, птича песен, а по-надолу по ливадите – пасящи крави. Неотразима зеленина! „Замъкът” е централната административна сграда на института „Св. Михаел”. Имотът е частна собственост на родителите на Анне- Катрин Шмид.  До него има допълнителни постройки - детска градина, училищен блок,  защитени жилища , физкултурен салон , опитно поле, плувен басейн , игрище...... и много  ПРОСТОР,  и много  цветя.

Училище като всяко друго по земното кълбо, но не съвсем. Тук се обучават деца с увреждания, девиантно поведение и затруднена социална адаптация, ученици с чужд етнос( от Конго, Етиопия, Мароко, Косово, Хърватска, Италия, Франция...). Многоезично преподаване и общуване на доста езици? Това не впечатлява никого. Преподавателският екип е също смес от различни националности. Артър е англичанин, а Мириам- еврейка......Всички са добре приети и еднакво значими за  групата. УЧИЛИЩЕТО Е С ОТВОРЕНИ ВРАТИ!  Наистина нищо не се заключва.

Изпълнението  на цигулка за добро утро  е  ежедневие. Заниманията в ученическия оркестър са  истинско  предизвикателно преживяване. С музика завършва в 17.00 и учебният  ден. В средата на първия час (епоха) за отмора се включват мелодии на блокфлейта , последвани от  15 минутна   дръм-терапия с тарамбуки и други ударни инструменти. Страхотно . „Кръстосвам” ритъма срещу групата и се радвам като дете на първия си бал. Ето как се постига релакс. Разбирам защо има спокойстиве в класните стаи  и  цивилизовано поведение. След сутрешните позитивни мисли учениците са в добра кондиция за възприемане на учебното  съдържание. Фрау Катрин Витцих е постигнала феноменални резултати по отношение на добрата дисциплина и владеенето на  класа си. Всяка сутрин под  датата тя грижливо записва графика за индивидуални терапии на учениците си . Психо-, лого-, трудо-, арт-, музико- и физиотерапия се прилагат с всеки ученик индивидуално. Посещавам кабинетите по шпрахгешталтунг терапи (на Доменика Майер) , музикотерапия на Юлия Шубринг и стаята за масаж с благовонни масла. В училището има 2 деца в инвалидни колички  и още 8 с по-тежки заболявания-( като епилепсия и аутизъм) - за всяко от  тях се грижи персонален  ресурсен учител ( вътре в класната стая) и социален асистент( в горската къща).  Независимо от заболяванията им тези деца също се водят на концерти и излети  в пранината винаги заедно с останалите. Като  точен диригент фрау Витцих напомня на всеки ученик  в кой кабинет за индивидуална работа  и в колко часа  трябва да отиде.

Преподаване на  литература. Изучава се легендата за Юлий Цезар.Учителката оживява словото с жестове и картини. В почивката – канон на три езика последователно. Следва геометрия. Дефиницията е написана на дъската ръкописно и печатно: „ Das Wort Medium stammt…”. Учениците преписват в тетрадки, чиито редове са в три цвята. В паузата Катрин ме завежда в учителската стая и ми показва библиотеката. А после в часа по труд и творчество ги учат да измерват и съпоставят, като манипулират с предмети и ...въображение. “Ich bin fertig” ( „Аз съм готов”  -  бърза Симон). Той е хиперактивен и бързо се уморява. Тъче на станчето покривка за маса и пропуска нишките. Осъзнава грешката си и се ядосва. За къде бързаш, момче?   За басейна естествено.Чудя се – защо и ние не си пазим занаятите? Раклата на баба с ленените ризи  и совалките стоят на тавана. Нашите тийнейджъри пушат и пият/бият от безделие.... от липсата на креативни дейности, които да  ги увлекат като личности и да ангажират излишната им енергия. В края на часа Симон ме вика при своето произведение, от другата страна Юлия и Никола бързат да ми покажат какво са направили.

Реших да помогна на Моника да си допише текста в междучасието. Срязаха ме- невъзможно е ! Паузата е време за зърнена бисквита с ябълка и игра с топката на двора. Стоп. Почивка.

Massenmedien... Учениците четат написаното на дъската, а „мнимата журналистка” Витцих ги интервюира. Да, но за награда след добрите отговори сме на разходка в планината. За къпини. Кога за последен път съм  била в гора?  Берем плодовете с носталгични спомени от детството и се опознаваме едновременно. Катрин се старае да ми говори повече на английски. Прибираме се късно следобед и изваждаме кантарчето, за да претеглим „улова”на всеки поотделно. „Препишете рецептата за мармалад!” Ммм, вкусни занимания.

Час по художествена евритимя. Асистирам на Надина. Направлявам стъпките й .Валентина Дуплер( украинка) изпълнява поредния валс на рояла. Среща с възвишеното преди поправката на сгрешени текстове  и граматически упражнения.

Похапваме торта за 17-я рожден ден на Юлия. Подарявам й кукла-сувенир.  А следобед - разходка до водопада. Магнетично! Водата се разпръсква на безброй капчици и се превръща в многоцветие от слънчевите лъчи. Децата се търкалят в бухналата  дъга- пяна и се смеят щастливо. Пълен релакс и радостни викове.

Свирим на китара с Доминик, а с Никола- на флейта. Момчетата напредват. Изнасям и първия си урок по изкуство. Започвам с „Даньова мама”, преминавам бързо през историята за  българската роза , изпяваме  фолклорен канон и  акцентирам върху българското знаме. После изложба на картините и преглед на забележителностите в България на лаптопа.

В събота посещаваме  Hof Oberdorf.  Там учениците се запознават с възможностите за професионална реализация след завършване на училище.

Приягелката ми получава  тежка  бъбречна криза и аз съм изправена пред предизвикателството да снемам анамнеза и да превеждам на д-р Рафаел Марми. Леге-артис! Пет минути разговор, още 5 за системата и край на двучасовите кошмарни болки. Добре,               че имахме международна застраховка. Но очевидно е , че тук медицинското обслужване е многократно по- добре организирано от нашето. Прибираме диска с резултата  от компютърната графия . Подарък за българския му колега доктор Иванов.

Третата  седмица съм  на посещение в класа на Йоханес Шад при по-малките ученици. Учителят пише по гърбовете на децата, а те отгатват буквата или цифрата. Броим по двойки, тройки и петици  с удряне, пляскане , кръстосване на пръчки и  ръце.  Това е ритмична подготовка за изучаване на таблично умножение. Започваме новата пиеса.” Ich bin euer  Konig”.  Декорът е нарисуван на дъската. Правя музикалното оформление и включваме един английски танц. Децата са възторжени от своите нови роли.

Ева ни води на кафе в Баома с автомобила си.  А  Адам ни показва как се прави истинска къща от тухли и цимент в класната стая. Саломе е изпълнителна ученичка, а Сара е добра асистентка. Много библейско стана, нали?  Така е във Валдорфските учебни заведения.  Изнасяме самостоятелен концерт (вечерен) с произведения за пиано, детски песни и  български фолклорни танци. Българската фрау Маргаритка Йорданова  показва танцовите стъпки.Включваме и учениците. Атмосферата става работна.Правя канони с публиката и се получава малко  тържество. На песента „Карнавал” раздаваме маски, а на „Тон-бонбон”  ги „замеряме” с бонбони. Завършваме с песента „Приятели” и високо вдигнати ръце всички на сцената....”С приятели, които ти помагат, които крачат с тебе в студ и в жар, затуй единствено на тях приляга, най-хубавата думичка „другар”.

След концерта отново ни водят на почерпка в близкия град Пфефикон. Пием местното питие- бира със спрайт и ядем плодова салата. Страхотна комбинация!

Посетени сме от организаторката на семинара  по антропософска лечебна педагогика и социална терапия госпожа Едит Моор- Василев  и нейния съпруг Слави Василев. Съвместен обяд с Анне-Катрин Шмид и отново разходка в планината. Езерото Гларнерленд е обвито в мъгла. Започва да ми звучи метафизичната вагнерова тема от „Танхойзер”. Разбирам  как е бил вдъхновен да я напише. Тук цялата природа звучи! Продължаваме разходката с Мартин Боос (виолончелист) и той се извинява, че започва да вали. А аз „изтърсвам” без връзка: „ Супергледка! Водата вае спомени, в нея се съдържа  невероятна информация. Започвам да си спомням....” Той отвръща недоумяващо: „Много е философско, не разбирам какво имаш предвид.” А аз си продължавам посвоему, давайки му да осъзнае, че се движа по неизвървяната пътека на душата си и не е необходимо другите да разбират това. Божествена е Швейцария през лятото!  При  следващата разходка Мартин ни покачва на най-високата кула, за да наблюдаваме местността отгоре  и  да си „спомняме”. Но денят е безумно слънчев и това ме настройва на друга вълна.Тригодишната Елена и четиригодишният Симон уверено крачат след баща си.  Тези деца са по-издръжливи и от алпинисти. От люлката ли ги тренират? Бързаме да се върнем в нашия замък сред гората. Излизам   от банята и виждам до прозореца „воайор с коса  в ръка” сред ливадата. Хей-хоп!

Спъвам се  и падам на стъпалата с купа черноморски миди в ръцете. Надина се навежда да ги събере и ме целува по удареното коляно. Трогателно го прави , с цялата си обич.

Цяла сутрин , вече втори час  Джорди стои на прозореца, за да ни изпрати. Моето черно приятелче маха с ръце! Тими  си намества очилата.  Той е едно сладко първолаче. ( Ich bin grosse Schuler) Колко ще ми липсват всички! Влизам в класните стаи  и слагам по  една курабийка и парченце шоколад  на чиновете за всяко дете.

Поглеждам получените подаръци и между енциклопедията и  декоративните свещи откривам колекция с дискове от любимата ми музика. ПУЧИНИ! КАМИЙ-СЕН-САНС.....Изненада. Дали някой е изследвал интересите ми в интернет или  просто предчувствие?.....Пътеката на душата ми все още не е извървяна, за да зная ....

 Колко е интересно   в това училище с отворени врати!