Моята практика по социална терапия

Като част от тригодишен семинар по Антропософска лечебна педагогика и социална терапия, проведох своята триседмична практика в Център за професионална реализация на хора с увреждания и със специални потребности в Ренан, Швейцария. Този стаж беше от изключителна важност за професионалния ми опит и практични познания в областта на психологията и социалната работа. Ние не бихме могли да видим на приложно равнище антропософската лечебна педагогика или социална терапия в България, тъй като подобни институции в нашата държава все още няма, така че получихме възможност да се докоснем до нещо ново за нашия и професионален и лично-преживелищен опит, нещо което е и до голяма степен чуждо на социалната култура, традиция и политика, в България.

Преди всичко ме очарова средата и атмосферата на мястото, отношенията между хората със специални потребности и хората, съставляващи персонала в социално-терапевтичното селище, наричано на немски език Werksiedlung. Всеки един от тези хора, със специални потребности, е изключително индивидуален и от него блика невероятно изобилие от някаква специфична душевност, която, по един повече или по-малко изявен начин, желае да бъде споделена. Трудно е, ако наблюдаваш отстрани, да кажеш кой е социален работник, тъй като тези хора са толкова непосредствени и близки с хората със специални потребности, в грижата си към тях. През цялото време имах усещането, че съм част от дългогодишно семейство, в което всички се познават добре, грижат се един за друг и споделят по един много прост и искрен начин живота си заедно. Докато живееш във Werksiedlung получаваш усещането едновременно за сигурност и свобода, за невероятна толерантност в отношенията един към друг, за човешка топлота и споделеност.

Аз бях изключително впечатлена от музикалната терапия, на която присъствахме. Роби, който е аутист, свири на лира. Той се чувства специален заради това и често свири на хората от къщата, в която живее. Роби няма добър контакт с чувствата си и това се изявява в музикалното му изпълнение като липса на музикална динамика. Работейки с него, музикалният терапевт се стремеше, не да повишава техниката на изпълнение, а да свърже чувствата на Роби със свиренето, с докосването на струните, със звукоизвличането като сила и динамика. Този опит, да вкара музиката в по-заключената му чувствителност и да изкара тази музика заедно с чувства, на които по този начин проправя път към външния свят и учи да се изявяват, беше толкова деликатно-подходящ за него. В друга музикално-терапевтична сесия наблюдавахме работа с ударен инструмент /огромен барабан/ с човек, който трудно се самоорганизираше и ангажираше своята воля, при все, че беше достатъчно съзнателен за това.

Във Werksiedlung имаше доста музикални хора и ние присъствахме и на индивидуални уроци по пиано и на общите музикални занимания.

Докато в ателиетата за работа има атмосфера на сърдечност, взаимност и радост от овеществяването, доволство от правенето на нещо, чийто пряк резултат виждаш и докосваш, по време на арттерапевтичните занимания проблясва духовната и красива индивидуалност на тези хора, изкуството сякаш ги отвежда по-близо до самите тях и при споделянето на този възторг си най-искрено поканен в техните души.

Имахме възможността да посетим и Валдорфско училище в Берн, където участвах и по този начин получих напълно практична представа за организацията на учебния час и на цял един учебен ден в такова училище, но най-важното – просто бях там. Твърдя, че за валдорфската педагогика е невъзможно да се научи много по теоретичен или разказвателен път, тъй като се касае за процес, който е предимно онагледяване, предимно оживотворяване, предимно атмосфера, предимно душевно присъствие, предимно жив емоционален контакт, които се постигат в реалното преживяване.

С благодарност и топлота към хората, на които дължа тези свои преживявания

Мария Николова

05.09.2008 г., В. Търново, България